Ще си накъсам облачни мечти
от спрялата на пътя ми мъглица –
и ей ме – ненагледна хубавица –

Едно зверче душата ми държи,
захапало я с острите си зъби.
Надеждо моя сприхава, кажи

Заваля ли? Нощен дъжд.
В четири и десет.
Ти похъркваш. Аз не спя.

Зелен е още ясенът, зелен,
ала с позлата цял ще се покрие,
когато есента в уречен ден

Ние всички сме от звезден прах
и в космичен миг сме сътворени.
В нас пулсират – в святост, или в грях –